Настъпва за миг тишина. Поемам дъх и чувам как отеква в белите стени. Снегът се трупа тихо пред прозореца ми. Мислите ме затискат и сякаш се опитват да ме убият. Но бавно.. за да имам време да осъзная какво всъщност се случва. 
   Всичко наоколо бяло и синкаво. Студено и пусто, празно и в същото време пълно с отчаяние. Сиво и грозно, уродливо, болно, ръждиво. Някак се наслоява във вените ми и започва да циркулира с кръвта ми. Чувствам се сама и самотна. Изхабена и употребена. Взела спомени, чувства, сърце, душа, тяло назаем от някой непознат. От момичето, което ме гледа от огледалото. Същото.. почти като мен. А трябва всъщност да я познавам, нали? Но и двете момичета направиха много грешки. Всяка крачка беше грешна. Бягаха, не знаеха какво да правят, като някой уплашен заек. Всичко, което направих беше грешно. Всеки един мой спомен, всеки един дъх, всяка една мечта, всяко едно желание, всеки един поглед и всяка една мисъл, всяка една сълза.      Всичко беше грешка. 
     Много хора дойдоха в живота ми. Някои останаха. Други заминаха. Други се върнаха. Други заминават. Отдавна свикнах с мисълта, че хората винаги си отиват. Не може, всички, на които държа да са при мен, винаги и завинаги. Защото един ден може би и аз ще си тръгна, оставяйки тъжни погледи зад себе си. А дали ще има такива? Но може би не бих го сторила, защото знам какво е да оставят дупка в теб. И когато пушиш, димът излиза от теб и в един момент осъзнаваш колко.. колко изядена си всъщност. 
А забелязвал ли си колко красив е цигареният дим. Един сивкавобял, увиващ се в странни форми, усукващ се толкова грациозно и плавно.
.. а светът навън с ръждиви пръсти се вкопчва в мършавото ми тяло. Хората отвън викаха и съдираха мъртвите си дробове, а гърлата им се пълнеха с хепатитна кръв. Давеха се и потъваха с гъргорещи звуци. 
.. а аз усещах ръцети ти по мен.
С нокти исках да съдера небето, да докосна звездите. И луната ме гледаше спинозно бяла, и ми се смееше, защото аз бях толкова малка, вдигнала глава към нея. Бялата ми рокля беше прогорена от цигари, аз сложих сърцето си в една кутия.
.. а светът навън с писъци и страх изплува пред влажните ми очи. Хората отвън ме сочеха, бледи и слаби, болни и умрели преди смъртта да дойде. Погребали надеждата и вярата си. И сянката на деня се спусна над мен, с мазолеста шепа се опита да ме сграбчи. Дъх от ангели и дъжд от рая.
..а светът отвън гледаше злобно, вперил счупените си зеници в свитото ми на кълбо голо тяло. И аз лежах до телефона с гола душа, голо съзнание, голи мечти, голи радости и голи страхове. Но никой не звънна и никой не вдигна. Дори ти. 
..а светът отвън ме сграбчи и ме набута в гадна и прокажена черупка. Затвори ме в себе си и се опита да ме убие.
И дори да дойдеш.. не би ме познал такава. Аз не бях такава. Ти не ме остави такава. Смених си името и отрязах косата си. Избодох мечтите и прогоних страховете си. И хората отвън ми постлаха килим от кръв , в чест на моето дело, защото вече бях една от тях. И грешна, и грешаща... и малка, и слаба. Не ме помниш такава, нали? Станах болна, грешна, греховна, апатична, хриптяща, излъгана и лъжеща, а те ме аплодираха за това. Приветсваха ме в техния свят. Който аз гледах и наричах отвън.
Иначе щях да бъда още по - сама.